Тази статия е публикувана за първи път на 7 април 2020 г. но считам, че тя ще бъде актуална и в бъдеще!
Встъпление 2018 година беше обявена за Година на Мариус Петипа (1818 – 1910), по случай двеста години от неговото рождение. Неговите шедьоври от авторските „Спящата красавица”, „Раймонда”, „Баядерка”, „Лебедово езеро” (в съавторство с Лев Иванов) до обновените от него „Жизел”, „Корсар”, „Пахита”, са класиката на 19-и век. Творческият съюз между Петипа и Чайковски издига балетния театър на нова по висша степен, от развлекателен, той се превръща в равноправен с голямата симфонична и оперна музика и така той навлиза в новия 20-и век. Петипа е синоним на класическия балет. Той присъства в репертоара на най реномираните балетни театри в целия свят и трупи със съмнителен професионален статус.
Обикновен разговор за класическия репертоар на 19 век
В предшестващия разговор, когато стигнахме до името на Петипа, отложихме нашата беседа. Встъплението по горе ни дава ключ. Неговото място и популярност в Историята на световния балетен театър е аналогично с мястото на Шекспир в драматичния театър. Ще насочим вниманието ни към разговор, обхващаш проблемите за съхранението на неговото наследство в бурния 20. век. Да разгледаме няколко анонса, формулиращи принадлежността на хореографията, отнасящи се за балетите на Петипа. Ще видим, че неговото име винаги е придружено от още едно, от уважаваните Константин Сергеев, или Юри Григорович, Рудолф Нуреев, Наталия Макарова до някакви неизвестни. Това са все имена на неговите редактори. Никой не обръща внимание, че различията в хореографския текст, в драматургията, театралния облик на едно и също произведение в техните редакции са колосални и абсурдни. Изписани са хиляди страници от критици оправдаващи „новия прочит”. Какви са техните доводи? Новото време налагало ревизия, изкуството на танца е прогресирало, изпълнителската техника се е развила. Петипа е остарял, естетически неприемлив. „Класик ли е Петипа?”, щом е наложително да бъде ревизиран, осъвременяван, усъвършенстван. Неотдавна руската балетна изследователка Ана Галайда по повод юбилейните дни през 2018 изказа една много точна мисъл „….с увереност знаем само това, че почти нищо не знаем за него”. За създателя на руския (разбирай световния) класически балет, за неговото огромно творчество и личност се знае непростимо малко, често сведенията са преднамерено неверни и заблуждаващи.
Тук трябва да направим много важно отклонение. Словото и музиката са документирани завинаги. Танцът, в отличие от тях е ефемерен, ражда се и умира веднага. Универсална, леснодостъпна единна графична система за запис на танца не съществува. Словесният текст на една театрална пиеса може да бъде прочетен от всеки грамотен човек. Нотният прочит на една музикална творба е разбираем за всеки специалист в тази област. Рядко срещаните хореографски записи или да употребим друга дума – нотации, са достъпни само на много малък кръг техни познавачи. Балетните хора, щом не познават писмеността на своето изкуство танца, значи са неграмотни. Разбира се това е казано с голяма доза ирония, но все пак трябва да се позамислим, че не сме далеч от истината…. Тогава как се предава щафетата от поколение на поколение. Формулировката е почти неприлична, като изказ – „От крака в крака“, това има положителна страна, но и отрицателна, казваш така беше и толкова, а човешката памет е доста ненадеждна, а и може и умишлено да заблуждаваш, според случая. В наши дни благодарение на високите технологии, способи за документиране на танца съществуват, но хореографията на старите майстори е забравена, почти изчезнала. Останали са броени образци от Бурнонвил, Сен-Леон, Петипа, Иванов, Горски. Къде днес са автентичните произведения на Салваторе Вигано, Филипо Тальони, Жозеф Мазиле? В енциклопедии и книги по история на танца те присъстват като факти.
Непознатият гений!
Защо ”Петипа” е фалшива марка? Колективен псевдоним, зад който се прикриват поколения негови редактори, всички внесли своята лепта в този балетен фолклор, в който са превърнати неговите произведения. Защо Петипа е променян, осъвременяван, усъвършенстван, допълван или съкращаван? Тези манипулации водят своето начало там, където е творил – в Санкт-Петербург и Москва. Политическите катаклизми в Русия и последвалите лични амбиции сред балетната общност са опустошили творчеството на Демиурга. Избухва Болшевишката октомврийска революция през 1917. Емигрантските ешелони отнасят на Запад елита на Императорския балет, сред тях легендарните изпълнители възпитани от великия Маестро. Балерини и солисти, възпитани физически и духовно да владеят неговия стил. Ситуацията в Русия е страшна. Ленин счита балета за изкуство, обслужвало императорския двор, ненужно на новите пролетарски зрители и настоява за закриване на театрите. Анатоли Луначарски, комисар по културните въпроси успява да предотврати катастрофата, но с много висока цена.
Изготвеният от него списък, наречен „Списъкът на Луначарски“ изпраща в забвение голяма част от репертоара на французина – космополит Петипа, десетилетия единолично оглавявал Императорския балет, царедворец. Крале, принцове и принцеси са главните персонажи в неговите балети, за тяхната богоизбрана съдба се грижат вълшебници и феи. „Дъщерята на фараона“, „Цар Кандавъл“, „Заповедта на краля“ – това са някои от заглавията. Едната част от творенията е считана за негодна и вредна за новия работническо – селски зрител, другата част може да продължи съществуването си, но в преработен вид, съобразен с новата културна политика – изкуството близко до народа. И ако не може да бъде вкарана в руслото на социалистическия реализъм, поне идейно да не противоречи. Стартът е даден! Днес крайностите от културната революция са стихнали, но загубите са безбройни. Това се отнася и за аутентичния хореографски текст на танцовите композиции, за драматургията и театралния облик на произведенията на Петипа и на другия велик хореограф Лев Иванов. Да проследим загубите и промените в някои от техните творби дошли до нас.
„Лебедово езеро“! Унищожен е грандиозния, великолепен по композиция Валс от Първа картина на Петипа. Втора картина – знаменитата лебедова картина на Лев Иванов е променена. Четвъртата картина, картината с черните лебеди, другия шедьовър на Лев Иванов, най често е заменена с опростена хореография.. Прибавен е като персонаж Шутът, напълно безмислен в този трагичен балет. В „Раймонда“ е изхвърлен образа на мистичната Бяла дама. В „Баядерка“ е ампутирано последното, четвърто действие, развръзката на сюжета.
Забележете, Мариус Петипа и Лев Иванов са единствените забележителни хореографи, лишени от авторски права. Тук се сблъскваме с професионалния морал и етика на въпросните редактори, това са балетмайстори, репетитори, че и педагози, подкрепени от теоретици, историци, критици. Оправданията! Петипа сам е променял, редактирал, допълвал балетите на своите предшественици. Господа! Петипа е творил в друго историческо време, в друг реален живот на балетните театри, тогава така се е съхранявал репертоарът. За всяка нова изпълнителка, той променял и съчинявал нова хореография за вариации, дуети. Господа! Това са неговите собствени балети, негово авторско притежание е хореографията. Неговите права не са ваши! Кой от вас притежава неговия талант, какво вие сте създали?
Въпросът за възвръщане към истинския, оригинален класически репертоар на Петипа и Лев Иванов е съществувал винаги, но особено актуален е в наши дни.
Другият велик класик от 19 век е Август Бурнонвил – създател на знаменитата датска балетна школа. Предшественик на Петипа той е представител на Романтизма, неговите балети са върху скромни сюжети, с непретенциозна музика, с превес на пантомимата, но с брилянтни танцови композиции, съхранявани с пиетет от неговите последователи и наследници. Бурнонвил за света е недосегаема територия и свещена икона. Съвременният адрес на неговото творчество е все там – Кралския театър в Копенхаген и единствено неговите представители имат прерогативите да разпространяват по света балетите му. Богатството на тази хореография е обединено от следовниците на великия хореограф в Системата Бурнонвил, графично документирана и филмирана. През втората половина на миналия век французинът Пиер Лакот, хореограф – реставратор възкреси успешно няколко забравени балета от богатата история на френската класика. Към края на 70. години на миналия век разчетоха хореографията на Па де сиз от балета „Маркитанка“ на друг французин – хореографа Артюр Сен-Леон, собственоръчно записана по собствена система за запис. Композицията беше толкова сензационна , че наложи преоценка на неговата роля в историята на танца. Бурнонвил и Сен-Леон, по късно и Лакот изиграха голяма роля за нов интерес и към наследството на Петипа. Започна дългото пътуване назад във времето.
Да се пренесем в края на 19 век в Мариинския театър. Владимир Степанов – кордебалетен танцьор изобретява и патентова Система за запис на танца. Системата се въвежда като задължителен предмет в Императорското Театрално училище, днес Академия „Ваганова“. Последователят и привърженик на делото на Владимир Степанов Николай Сергеев, главен режисьор на балета, със своите сътрудници предприема огромен труд да документира хореографския текст на 24 балета и 27 танцови сцени от опери, чиито автори са Петипа, Иванов, Горски. След революцията той извършва немислимо действие, емигрира на Запад заедно с безценния товар. Така спасява за поколенията „Колекцията”. След неговата смърт тя е притежание на Театралната бибилиотека на Харвардския университет в САЩ. Този факт десетилетия беше премълчаван, отричан, обругаван.
Настъпиха нови времена. Съветският съюз отново стана Русия, Ленинград отново Санкт Петербург. „Колекцията Николай Сергеев” стана актуална и достъпна. В търсене на реалния Петипа! Ръкописите оживяха, тайнствените знаци затанцуваха.
До следващия разговор…
СТЕФАН ХРИСТОВ
на снимките“ горе –Петипа; долу: Карлота Брианца – Аврора в „Спящата красавица“; Пиерина Леняни – Раймонда в „Раймонда“; Мария Петипа (дъщеря) – Фея на люляка в „Спящата красавица“
