src="https://cdnjs.cloudflare.com/ajax/libs/reading-time/2.0.0/readingTime.min.js"

РАЗМИСЛИ ПО ПОВОД ЕДИН ПРЕМЪЛЧАН ЮБИЛЕЙ

Богдан Ковачев (1924 -1978)

На 18 август 2014 се навършиха 90 години от рождението на Богдан Ковачев, двайсетина дни по късно, на 7 септември – 36 години от неговата смърт. Една забележителна личност на балетен артист, хореограф и режисьор. Отдавна е приключил театралния живот на неговата авторска хореография, включваща балети, танцови сцени в опери, оперети и мюзикъли, концертни миниатюри. Останали са само няколко страници посветени на него в две – три книги разглеждащи историята на Българския балетен театър. Великата руска балерина Алла Шелест казва: „Балетът е такова изкуство, каквото и да говориш за него, то трябва да бъде видяно“. Това е голямата беда в тази област от българската култура. У нас не съществува световната практика успешните балетни спектакли грижливо да се съхраняват, периодически да се обновяват. А сътвореното от Ковачев и днес би представлявало зрителски интерес. Оскъдни са и останалите визуалните свидетелства – кино и фото документи, съхранили частици от балетната ни история. Архивът на Ковачев е залегнал в основата на обширна монография дело на Виолета Консулова. Този труд, редактиран от проф. Розалия Бикс и подготвен за печат, след смъртта на авторката изчезва. Оцелял е само фрагмент от работния вариант, публикуван преди години в едно издание предимно със служебно предназначение.
С тези редове целта ми е да припомня кой е Ковачев, да хвърля светлина върху неговия творчески почерк, да предам впечатленията от хореографията му. Доста години от моя скромен артистичен стаж са били свързани с Богдан Ковачев, познавам сценичните резултати, свидетел съм на зараждане на много от тях, на репетиционния процес, познавам го като интересен събеседник, като строг ръководител, като необикновена личност. Желанието ми е без патос и еуфория, съпътстващи подобни възпоминания, да представя реалния Ковачев.

Началото! Роден и израсъл в нашия най български и същевременно най космополитен и колоритен град – Пловдив. Бащата Милан е бил музикант, майката Султана – певица и танцьорка. И двамата се срещат в Истанбул работещи в пътуваща театрална трупа. Богдан е едно от петте останали живи деца в семейството. Бедността му отрежда вместо спокойно и радостно детство и юношество отрано да подпомага със своя труд мизерния семеен бюджет. Житейски път с подобно начало до славата и последвалото признание е като сюжет, достоен за филмов сценарий. Вродено влечение към различни изкуства той проявява отрано, но единствената най силна страст е преди всичко – танца. Според неговите думи модните в тези далечни години американски и европейски музикални филми, изпълнени с танци са първото съприкосновение с тази магия.

Идва преломната 1944 година, настъпва голямята промяна. Новата социалистическа власт в подражание на съветската културна политика разгръща обширна дейност. За новосъздадените оперно – балетни театри са необходими нови кадри, макар без предварително професионално обучение. Ковачев е вече 23 годишен и след кратък 5-месечен курс в Балетната школа при Софийската опера се кандидатира за балетния колектив на новосформирания Държавен музикален театър. Новоизпеченият балетист скоро се превръща в недостижимия премиер – солист. Неговата техника, танцувалност, експресивност и актьорски заряд в съчетание със сценична, малко екзотична външност определят необичайния му професионален облик. Тези рядко срещани качества са признати дори от неговите завистници. Бяха изминали много години след бляскавите му изяви, но за всеки новопостъпил, способен младеж в балета беше комплимент, ако по старите колеги изричаха „по нещо напомня на Боби“. Ковачев е типичен пример на „self made man“. Да преодолееш успешно такова трудно препятствие в кратък срок, тоест в солидна възраст за изучаване на балет да постигнеш това, което други при нормални условия не достигат никога е героизъм. Тук започва и стартът към бъдещата му хореографска дейност.

Хореограф – това е изключително рядка професия. Хореографите са като поетите. Трябва да си надарен с божията искра – талант. Дипломата, удостоверяваща завършено специално висше образование не е гаранция за това.

В Музикалния театър Ковачев попада в изключително богата творческа атмосфера. Разнообразният репертоар от произведения обединяващи принципите на драматичния театър, с музиката, танца, сценографията е дело на знакови творци: режисьорите Хрисан Цанков, Христо /Хитьо/ Попов, сценографа Евгений Вашченко. Покоряващо влияние му оказва Фео Мустакова, основателка на балетния състав, отличен педагог и хореограф. Тя е ученичка на легендарната Олга Преображенска – прима балерина на Петербургския императорски балет, след революцията емигрирала в Париж, през нейната школа там са преминали много от световните знаменитости. Мустакова е танцувала в различни френски трупи, в известните „Лидо“ и „Фоли Бержер“, с тях е посетила няколко страни в Западна Европа и дори достига до Бразилия. Постановките на Мустакова бяха ефектни, изключително музикални, стилни и наистина с европейски шик. В своята мемоарна книга „Живот в света на балета“- 2001 г. за своя най именит ученик и последовател тя пише „Богдан Ковачев беше танцьор от голяма класа! В своята сравнително кратка кариера той успя да изиграе няколко шедьовъра, с които остави незабравим спомен за своя талант, за творчеството си и за самия себе си“.

Паралелно с бляскавата изпълнителска кариера Ковачев прави успешни опити като хореограф. Всички са убедени, че той ще бъде законния наследник на Мустакова. През пролетта на 1961 е изпратен на кратка творческа командировка в Москва и Ленинград. Завръща се възторжен и одушевен от съприкосновението с новаторските спектакли на новото поколение хореографи там и преди всичко от „Легенда за любовта“ на Юрий Григорович, най яркото доказтелство за настъпилата радикална промяна към нова по съвремена естетика. След застойните години в съветския балет, след господството на „драмбалета“ с преобладаващата в него пантомима, Григорович в своите постановки отново възвръща богатството на танца като основно изразно средство с нов обновен хореографски език.

Изпълнен с идеи завръщането му в София се превръща в кошмар. Ковачев е уволнен без предупреждение, без право на обжалване, със заповед да напусне София за 24 часа. Той попада под ударите на една зловеща директива, замислена и осъществена от висшата тогава партийна власт. Колективите на столичните театри трябва да бъдат прочистени от всички, които не отговарят на нормите на строгия комунистически морал. От дистанцията на изминалите години идва заключението, че наказаните са избирателно посочени и сред тях има авторитетни личности, сред тях и Ковачев, чиято артистична кариера отива към своя финал и те трябва да преминат към нови ръководни длъжности…Подобен прецедент вече е съществувал преди десет години. Тогава Живко Бисеров, феноменален балетист и способен хореограф, сочен от гостуващите у нас съветски специалисти за бъдещ лидерски пост е набеден в неуспешен опит да емигрира на Запад. И до днес истината за тези две инсценирани истории не е излязла от тайните архиви, кои са виновните, какви са били техните мотиви, кои са инициаторите? Зловещата вест довежда Ковачев до първия тежък сърдечен пристъп, вторият след 17 години ще бъде фатален. Отчаян, той се завръща в родния си Пловдив.

Но и в онези опасни времена имаше смели хора. Директор на Пловдивската опера е диригентът Коста Крушовенски. Той поема съдбата на Ковачев в свои ръце. Със авторитета си той убеждава градските партийните власти да му разрешат да го назначи като балетмайстор. С младата, още професионално неукрепнала трупа новият й шеф прави решителна стъпка, криеща голям риск, да постави известния балет на Борис Асафиев „Бахчисарайски фонтан“. Това произведение по едноименната поема на Александър Пушкин е първото голямо завоевание на „драмбалета“. В България този балет е вече добре известен от оригиналната версия на Нина Анисимова, поставена в София през 1945г. и пак там от по късната редакция на Нина Кираджиева, която е почти идентична с първообраза на Ростислав Захаров. Ковачев прави собствен авторски прочит, макар че музиката е служебно акуратна, не отразяваща поетичността на литературната основа и следователно не предлага големи възможности за оригинални инвенции. Въпреки това постановката е впечатляваща и съдържаща новаторски решения. Ковачев за една нощ след премиерата става знаменит и предстоящото гостуване в София в рамките на Националния преглед на оперните театри утвърждава Пловдивския балет наравно с Русенския и Варненския в първата редица.

Следващият пловдивски сезон е още по успешен за Ковачев. Балетът „Дафнис и Хлоя“ – един от върховете на френския музикален импресионизъм е сравнително рядко даряван със сценичен живот. В искрящата оркестрация на Морис Равел това е по скоро една могъща симфония. Ковачев, отличаващ се с изключителна музикалност сполучливо намира своя хореографски еквивалент, съчетание на класически танц и свободна пластика, обогатени от неговото въображение. Той с мярка и вкус привнася антични елементи, без да изпада в илюстративни подражания, подобни на дилетантските опити на Айседора Дънкан. „Дафнис“ изстрелва Ковачев на сцената на Софийската опера само година по късно – 1964 г. Премиерата се превръща в триумф. Двете реализации се различават, пловдивската има лек привкус на езически обряд, софийската е облагородена, с деликатно влияние от „античния“ стил на старото френско изобразително изкуство. Главните изпълнители Красимира Колдамова, Асен Гаврилов и Ичко Лазаров създадоха едни от най добрите си роли.

В София в една вечер с „Дафнис“ се представя и „Петрушка“ на Игор Стравински. Този знаменит балет, създание на двама гении – хореографа Михаил Фокин и балетиста Вацлав Нижински е един от епохалните върхове в световния балетен театър. Версията на Ковачев е напълно самостоятелна. Той се отдалечава от реалистичното възпроизвеждане на епохата и типичната руска атмосфера на първообраза. Почти графичната сценография на големия наш художник Иван Кирков допринася за една по обобщена условност. Хореографията на ансамбловите сцени носи само лек аромат „а ла рюс“. При Фокин куклите от панаирджийския театър се оказват с човешка душа. При Ковачев в ролите на куклите са живи хора, по зла воля заставени и в живота да се откажат от своята човешка същност. Убеден съм, че хореографът е лично изстрадал своя замисъл, още повече, че той би бил идеален изпълнител на своя Петрушка. За щастие той намери изключително подходящ изпълнител, близък по индивидуалност, незабравимия Анастас Самев. Постижение беше и образа на разглезената, самовлюбена Балерина на Цвета Джумалиева.

Не мога да отмина един дует, създаден специално за раздела „Съвременна хореография“ на Варненския конкурс – 1965 г., „Медея“ по музика на Самуел Барбър за Калина Богоева и Константин Дамянов. Това произведение беше със стойност на минибалет. Трагедията се разиграваше в остра, начупена пластика, всяка поза беше знак – израз на неизмеримо страдание. Ковачев е имал желание този дует да бъде в основата на пълнометражен балет. За жалост несбъдната идея.

Генералната репертоарна линия в Българския балет започнала веднага след 1944 г. и продължила десетилетия в голяма степен е огледало на съветската. През това време, когато започва интензивната творческа дейност на Ковачев е настъпил период на обновление и подем. Започва смяна на поколенията, появяват се възпитаниците на Хореографското училище. Традиционният класически репертоар на софийска сцена е оформен от станалите канонически редакции на водещите театри в Москва и Ленинград. Започва гостуване на чужди хореографи, на цели балетни трупи от Европа и Америка. Целта на новосъздаденото студио „Арабеск“ е сближаване с алтернативни танцови течения. Първи в света ставаме родина на балетна олимпиада – Варненския конкурс. През този период Ковачев със своите оригинални произведения, носители на друга естетика и стилистика се явява като първия независим български хореограф, първи от новото поколение, скоро след него се появява Петър Луканов, по късно Маргарита Арнаудова.

След претворяването на Равел и повторната среща със Стравински – „Жар птица“ в Пловдив, Ковачев взема неочакван завой с развлекателния балет „Синият Дунав“ на Йохан Щраус. Музиката на знаменитата фамилия Щраус, отразила веселието и безгрижието ва стара Виена неведнъж е привличала вниманието на хореографите. Нашият герой пресъздава балета, използвайки структурата на класическия балет, ефектни композиции от солови, дуетни и ансамблови танци, съчетавайки лирика и комични ситуации. Владеенето на режисьорски умения му позволяваше изящните дивертисменти да не заслоняват интересната сюжетна линия. След пловдивската премиера, Ковачев със „Синият Дунав“ доплава до своя артистичен роден дом – Музикалния театър. Ковачев неведнъж казва: „Аз не съм в класиката и класиката не е в мен“. Това признание изисква пояснение. Той никога не се е отказвал от класическия танц като основа на хореографския си език, но претворен и обогатен с фантазия. Но той не е посягал към заглавия от традиционния канонизиран репертоар, единствено изключение е „Копелия“ в Музикалния театър в неговата авторска версия.

Отново следва остър завой, „Опус Гершуин“ Пловдив 1967. Опусът беше двоен: „Рапсодия в синьо“ и „Концерт въ фа“. Предполагам, че честолюбивия хореограф е бил засегнат от негативната оценка на критиката. С какво той предизвика отрицанието? Спецификата на рапсодията като жанр, предполага в този случай сюжетна разработка, а мащабната концертна пиеса подобаваща танцова реализация. Такива бяха неписаните предписания. Но хореографът имаше различен поглед. „Концерт във фа“ беше в основата на ясни сюжетни колизии. „Рапсодията“ беше изтълкувана като алегория на женската съдба. Интересна и оригинална беше хореографската лексика, в нея имаше новаторски изказ, като отражение на джазовите ритми в музикалната партитура. И смели мотиви на неприкрита сексуалност, особено нежелателни по това време. „Гершуин“ остана единственият опит на Ковачев в използване на небалетна музика. Това е разпространена практика в световната хореография, утвърдила се благодарение на великия хореограф на 20-и век Джордж Баланчин.

….и започна сериала „Българиада“, обогатил нашата балетна история. „Панаир в София“ – Музикален театър – 1967. Това е най авторският проект, започващ от собствения сценарий и съвместната работа с композитора Жул Леви. Избраната епоха е 20-те години на миналия век, София като столица с провинциални нрави. Място на действието: домът на едно еснафско семейство и живописния панаир. Ковачев беше построил балета на кинематографичен принцип – галерия от образи в „едър план“ и динамично сменящи се епизоди. Комедията беше съчетание на водевилност и остра сатиричност. Хореографията оцветена от елементи на балните танци от онова време и исконно български стъпки. Замисълът тръгва от една негова миниатюра изпълнявана от него и Светлана Христова – Донева, която по късно в „Панаира“ създаде чудесен образ. Неповторим беше в ролята на Г-н Годеника Димо Врубел. Наконтен, перфидно изискан хитрец, поразяващ със сложно преплитаща се танцова реч. „Панаирът“ днес щеше да бъде актуален…

Балетът „Хайдушка песен” е поставен за първи път през 1953 г. от гостуващия у нас съветски хореограф Николай Холфин съвместно с Анастас Петров и Нина Кираджиева. Музиката на младия тогава Александър Райчев е едно от най сполучливите произведения в нашия оперно – балетен репертоар. Първият сценичен прочит според тогавашните предписания за реализъм и историческа точност носи редица недостатъци. Битово достоверните костюми в съчетание с розовите палцови обувки и класическите елементи изглеждаха фалшиво. Фолклорът в големите ансамблови сцени не беше творчески облагороден, в дисонанс със симфоничното звучене на музиката. Своя достоен хореографски еквивалент тя намери през 1976 г. в постановката на Богдан Ковачев в Софийската опера. Лирика и епичност бяха претворени от вдъхновението, почерпено от поезията на големите ни поети. Българският фолклор беше вплетен в хореографската лексика с вкус и мярка. Красивият спектакъл с отсенки на носталгичност, отразяваше преклонението на новите поколения към далечните борби за свобода.

Отново следва неочакван обрат – „Сребърните пантофки“ на Парашкев Хаджиев. Втората редакция на Ковачев за Музикалния театър – 1977, беше приказна феерия, създадена отново по принципите на класическия балет. Богатството на танцовите форми впечатляваше с умело изградените образи, с разнообразие на контрастите на гротескната дворцова свита, естествената задушевност на положителните герои, загадъчността на фантастичния свят. Развлекателността на всяка сцена допринасяше за възприемане на ясната сюжетна линия, като във всяка приказка темата беше борбата със злото и победа на доброто.

И стигнахме до финалния акорд в творчеството на един голям хореограф – „Изворът на Белоногата“ на Александър Райчев. В лебедовата си песен Ковачев продължи линията от предшестващите си два балета. Поетичност, романтика, фантастика. С голяма любов той сътвори двата главни женски образа, интерпретирани проникновено от двете наши велики балерини Красимира Колдамова и Вера Кирова. Искам да цитирам Ана Александрова от нейното изследване „Българският балетен театър“ – 1998, “ В успешната танцова транскрипция Ковачев обогатяваше класическия танц с фолклорни елементи и пластични изразни средства, а в някои от балетизираните хора достигаше до органичното сливане на класическата палцова техника и народностната стилистика“.

Помня ясно думите на Ковачев произнесени след премиерата! „Искам за в бъдеще да поставям само български произведения.“ Това желание не се сбъдна, Бог му беше отредил да бъде на този свят още шест месеца.

Разностранна е дейността на Ковачев. Като гост – хореограф е привлечен в Оперно – балетния театър на Сараево – столицата на Босна и Херцеговина, в известния „Раймунд театър“ във Виена, но най продължително е присъствието му в световно известния оперен театър „Сан Карло“ в Неапол.

Безчислени са танците създадени за Националната ни телевизия, още от самото й начало. Атрактивни, експлозивни, съобразени със екранната специфика, те поразяват с разнообразие, свежест, динамичност.

Във всички творения на Ковачев, независимо къде, на сцената или екрана, те носеха отражение на неговата личност. Винаги елегантен, облечен с изряден вкус, приветлив и остроумен, с чувство за хумор, понякога разсеян до недоразумение, той винаги беше естествен и семпъл. На поредното сутрешно кафе в Театъра той събираше огромна група около себе си и винаги разказваше някакви интересни истории. В общуването си той носеше възпитанието на големите артисти от старата школа. Винаги имаше дистанция между него и всички останали. С почти всички разговаряше в официална форма „вие“, дори с новоприетите. В залата той беше друг, истински господар, взискателен, неуморен, дори тираничен, но без истерии, грубости и обиди. Знам, че той основателно и прецизно, предварително се запознаваше с материала за предстоящата постановка. Но, струва ми се, че хореографския текст съчиняваше в залата, при това светкавично бързо. Умееше да извлече от участниците най доброто, да извлече от тях и неподозирани качества.

Основното поле за дейност на Ковачев беше неговият роден дом – Музикалният театър. Необозрими са неговите изяви като създател на балетни номера и пластични оформления в оперети и мюзикъли. Ярка театралност, , оригинални идеи, претворени увлекателно се превръщат в малки бисери, инкрустирани в сценичното действие. Хореографът умееше да работи в постановъчен екип. Често резултатът от това сътрудничество не беше в полза на режисьора и като последствие съвместната дейност оставаше без продължение. Единствено тандема със Светозар Донев, плюс сценографа Мариана Попова беше траен и плодотворен. Като режисьор Ковачев подари три празника на своя театър: „Българи от старо време“, „Цигански барон“ и „Царицата на чардаша“. Тези спектакли се превърнаха във визитни картички на театъра, предпочитаните заглавия за чуждите импресарии, съставящи репертоара за гостуване в чужбина.

В края на сезона 1976/1977 неочаквано Ковачев, най авторитетният творец напусна театъра, отново стана неудобен и ненужен някому. Светозар Донев, който беше неговата опора и защита, вече беше шеф на Главна дирекция „Музика“, където той приюти своя сътрудник като главен специалист по балетните въпроси. Ясно си спомням как случайно се намирах на ул. „Алабин“ и изведнъж пред мен се появи Ковачев, смутен и унил, нещо съвсем необичайно за него. Изненадан го попитах „Боби, какво правите тук?“, отговорът „В обедна почивка съм, днес е първият ми работен ден като чиновник. Вместо балетна зала имам на разположение едно празно бюро и един стол“.

След шумния успех на „Хайдушка песен“ и „Изворът на белоногата“ на Ковачев беше предложен поста „главен балетмайстор“ на Софийската опера. И на първото заседание на Балетния художествения съвет с новия ръководител (едва ли е бил посрещнат с желание, но това е мое предположение) изправен сам срещу обичайните капризи и спорове, развълнуван Ковачев получава остър сърдечен пристъп. За този лош финал фатална роля изиграва и лекарят от „Бърза помощ“, който сваля болния от 4-я етаж до линейката без носилка, недопустимо в такъв тежък случай. На път за болницата Ковачев издъхва…

Ще цитирам отново Ана Александрова – известния наш балетен историк и критик /„Българският балетен театър”/ „…можем ли да кажем, че докато той бе жив, отношението към него е било равностойно на дарованието му?….И дано се направи опит да се съхрани, поне част от творчеството на самородния, безценния хореографски талант на един от най даровитите български танцьори и постановчици – хореографи.“

Не, нищо не е съхранено. Тишина по повод юбилейните годишнини цари и там, където той е дал най много от своя талант и живот: Музикалния театър, Оперите в София и Пловдив, Българската национална телевизия.

Героите отдавна не са между нас! Забравете за тях….

СТЕФАН ХРИСТОВ

>