„Дете божествено, от Бога откраднало танца“, тези думи са изказани преди половин век в началото на неговия артистичен път. И до днес считан за единствен, неповторим, недостижим.
Кратка характеристика, като опит да разгадаем Баришников като явление в изкуството. Природната надаренност, като комплекс от физически качества, координация, музикалност, съчетани с изразителна пластичност, невероятна техника с особена, само нему присъща безусилност. Изповядващият вярност към законите на класическия танц, владеене на неговите тайни. Чистият класик, притежаващ идеална балетна „дикция“, тоест перфекционизъм, той притежава и забележителен актьорски талант, с изтънчен усет за превъплъщение в различни образи. Освен в областта на класическия танц, той естествено е овладял и други танцови системи – модерни, джазови. „Полиглот на танца“, да използваме още едно сравнение. Интелектуален танцьор! Във всички свои прояви той демонстрира „компютърна изработеност“ на детайлите в хореографията, поднесени с лекота, създаваща чувството за импровизация. Да прибавим и неговата красота, пропорционална фигура с ръст малко под средния, приет за мъжете в балета. Синеокият, ангелоподобен вечен юноша съчетаващ танца с облагородена експресия, носи просветление като музиката на Моцарт.
Зад този параден портрет се крие един съвсем нелек път на индивидуалист, непреклонно отстояващ своите позиции в голямото изкуство.
Роден през 1948 г. в Рига, столицата на Латвия, по това време една от републиките на Съветския съюз. Бащата – офицер от Съветската армия. Майката – обикновена жена, на която той поразително прилича, въвежда малкия Миша в света на театъра, музиката, балета. Рига е най западния по дух град от бившата съветска империя с богат културен живот, със силна балетна трупа и реномирано училище към нея. Към това училище го насочва майка му. Щастливото детство скоро е омрачено. По неизвестни причини майка му слага край на своя живот. Това поражда конфликт с неговия баща и Михаил взема съдбата си в свои ръце. Стремежът му да продължи своето образование в знаменитото Хореографско училище в Ленинград (днес Академия на руския балет „Агрипина Ваганова“) при легендарния педагог Александър Пушкин се увенчава с успех Не закъснява първото признание на Третия международен балетен конкурс – Варна 1966 година. За първи път в това единствено с високите си критерии състезание се прибавя раздел „Младша възраст“. Преди официалното откриване свидетелите на репетициите бяха изненадани от появата на ученик – чудо. Трябва да отбележим, че Варненският конкурс от самото си начало се превърна в арена на демонстрация на новите технически завоевания от представителите на силния пол. Завладяващите и експлозивни Владимир Василиев, Михаил Лавровски, Юри Владимиров – утвърдени представители на московската школа, лидираха в състезанията. С тях Баришников поведе негласен спор. Той танцуваше с академична точност, поднесена естествено, с нескрито удоволствие. Ученик в предпоследния клас, той вече притежаваше изявен индивидуален стил. Заслужено му присъдиха Първо отличие, равно на златен медал и Специално отличие за техническо майсторство. Тогава, за състезателите от Младша възраст още не бяха учредили Голямо отличие.
Баришников завършва Училището „Ваганова“ през 1967 и веднага е назначен за солист в Кировския театър (бивш и настоящ Мариински театър). Очаква го труден път. Големите театри с вековни традиции са консервативни, големите таланти трябва да бъдат вкарани в определни нивелиращи рамки. За мъжете – солисти в този театър има два маргинализирани ориентира за подражание – героичният стил на Вахтанг Чабукиани и лиричният на Константин Сергеев. За Баришников е близък стилът на Рудолф Нуреев, изработен в класа на техния общ педагог Александър Пушкин, стил по динамичен, по елегантен, по изразителен и витален. Но името Нуреев тогава е табу, след политическия скандал от 1961 година, когато след гастролите на театъра във Франция той не се завръща в Съветския съюз.
Ситуациите в театъра за Баришников не са благоприятни за творчески прогрес. Това е най кризисният период в новата история на този прославен театър. Въпреки високата изпълнителска класа на плеада артисти, неудачните нови балетни постановки следват една след друга. Дори официалната критика не приема тези непротиворечащи на партийната комунистическа идеология балети, скалъпени по стари, отживели рецепти. В класическия репертоар Баришников се изявява блестящо. В събитие се превръщат неговите дебюти като Алберт в „Жизел“, Базил в „Дон Кихот“, Дезире в „Спящата красавица“. В тези противоположни роли той предлага нов прочит, свидетелства за неограничените рамки на своя натюрел. В съвременния репертоар той предимно е ангажиран в еспериментални постановки, експлоатиращи неговите възможности, без да разкриват неподозираните му качества. Само един хореограф успява да разгадае феномена Баришников, това е гениалният Леонид Якобсон в минибалета – монолог „Вестрис“. С този номер Баришников след Варна, печели своя втори Златен медал на Първия Московски международен балетен конкурс през 1969 година. В душната творческа атмосфера и ограничен репертоар на великия театър той се чувства скован, жаждата му за овладяване на нови танцови хоризонти го води към съзнателен разрив.
1974 година. Световна новина – отново политичеси скандал. Баришников по време на гастроли в Канада иска политическо убежище. След Нуреев и Наталия Макарова, Баришников е третият беглец – емигрант на запад. Неговото име в Съветския съюз става табу. Не закъсняхме и ние. Златното момче от 1966 изчезна от историческите анали на Варненския конкурс. Пред него се откриха необятните хоризонти в богата от направления западна хореография – американска и западноевропейска. Съдбовната среща с великия Джордж Баланчин – главния хореограф на 20-и век, който лично репетира с Баришников своите шедьоври. Неокласическият Аполон Мусагет в балета на Стравински, трагичният Блуден син (“Блудният син“ Сергей Прокофиев), класическият премиер в „Тема и вариации“ Чайковски, джазовият танцьор от „Who Cares“ Гершуин. Това е една малка част от баланчиновия репертоар на Баришников, за тази свръхмузикалната хореография той е идеален инструмент. Другият велик хореограф – американец Джером Робинс, вдъхновен от необичайния талант на Баришников създава за него свръхтрудните „Другите танци“ по муз. на Шопен и „Опус 19. Мечтателят“ по муз. на Прокофиев. В тези балети хореографът създава два противоположни портрета на големия балетист на съвременността. Особено плодотворно е сътрудничеството с Туайла Тарп, нейната хореография е сплав между модерн, джаз и неокласика. Тук Баришников показва, че за него няма граници в света на танца. Ексцентричният, симпатичен хулиган от „Push Comes to Shove“ , изисканият денди от „Синатра сюита“. И винаги той е различен, неочакван. Знаменитият френски хореограф Ролан Пти създава за него „Дама Пика“! Патриархът на английския балет сър Фредерик Аштън му посвещава „Рапсодия“ („Рапсодия на тема от Паганини“ на Рахманинов). В този фантастично красив балет, неимоверво сложен технически, Баришников e въплъщение на виртуозността на великия цигулар. Невъзможно е да споменем всички роли, нито имената на всички хореографи от неговия неимоверно обширен репертоар. Но не мога да подмина „Баришников на Бродуей“. Това е филм – антология на американския мюзикъл, специално създаден за Баришников, съпровождан от Лайза Минели. Във всички сцени той е умопомрачителен като джазов танцьор със завладяваща харизматичност;
Аз съм свидетел на неговите изяви още от участието му във Варненския конкурс, по време на моите посещения в Ленинград, на неговите софийски гастроли. През лятото на 1997 той предприе голямо европейско турне, включващо едно представление в Солун. Тогава живеех в Атина, преди това няколко години в Солун. Преди това в Северна Гърция избухнаха огромни пожари. Наближавайки Солун с кола, аз, който съвсем не съм сантиментален, се разплаках. Планинските склонове над този прекрасен град бяха черни, опожарени. А спектакълът на Баришников беше в Горския театър съвсем близко до тях. Баришников танцуваше божествено! Два танцови монолога, единият „Шакона“ Бах на знаковия модернист Хосе Лимон, другия „Перголези“ на Туайла Тарп. Класикът се беше превърнал в идеалния модерен танцьор. Зад открита сцена се виждаше огромният залив Термаикос, в който се отразяваше нощното небе, светлините на милионния град. Великият танцьор създаде илюзия, че танцува във въздуха.
За другата страна на неговия талант на драматичен и филмов артист няма да се спирам. Моята задача беше да разкажа за Баришников в света на танца. „Дете божествено, от Бога откраднало танца“ бих заменил с „Дете божествено, на което Бог е подарило танца“!
СТЕФАН ХРИСТОВ
на снимките: горе – в „Тема и вариации“ хор. Баланчин, муз. Чайковски; долу – „тема и вариации“; „Четирите темперамента“ хор. Баланчин, муз. Хиндемит; в класическа роля
