Първият професионален балетен спектакъл –“Копелия“ муз. Лео Делиб, постановка на Анастас Петров се е състоял на 22 февруари 1928 година.Това е началната дата на Балетния състав, част от Софийската опера. Днес Национална опера и балет! Въпреки успешното начало, следващата балетна премиера е едва през 1935 година.
Първият период е до 1944-а, годината на социалистическия преврат. Като начало се очертават две тенденции – руската класическа школа и немският модерен танц. Основател, балетмайстор, възпитател и първи солист е Анастас Петров. Получил своето професионално образование в Берлин при известната балерина от Петербургския Императорски балет Евгения Едуардова той представя своя прочит на класическите балетни заглавия, освен „Копелия“, това са „Раймонда“ муз. А. Глазунов, 1939 г.; „Куклената фея“ муз. Й. Байер, 1941. Той осъществява и първото представление на национален български балет – „Змей и Яна“ от Христо Манолов, 1937. През този период работят Люба Вълкова-Бешевич и Мария Димова, и двете представителки на немския танцов модернизъм. Вълкова поставя „Зелената флейта“по муз. В. А. Моцарт и „Жар птица“ на И. Стравински и двете през 1935, „Лебедово езеро“ на П. И. Чайковски, 1937. Тези спектакли не са оценени като успешни. Мария Димова оставя ярка диря в българската национална хореография с “ Нестинарка“ от Марин Големинов, 1942 г., „Герман“ по муз. Филип Кутев, 1943. Голям принос в професионалното израстване на младия балет на Софийската опера има Макс Фроман, танцьор от Московския Болшой театър, солист в трупата „Руските балети“ на Сергей Дягилев. Той поставя „Шехерезада“ по муз. Н. Римски-Корсаков и „Половецките танци“ от „Княз Игор“ на А. Бородин, 1936. Знаменателното е, че тези произведения са по оригиналната хореография на Михаил Фокин. Следваща постановка на Фроман е „Спящата красавица“ на П. И. Чайковски по оригиналната хореография на Мариус Петипа, 1938. За съжаление сътрудничеството с такъв професионалист от висока класа е прекратено. Фроман по анонимен, лъжлив донос е обвинен, че е свързан със съветските тайни служби и е изгонен за 24 часа. Още един руски хореограф от емигрантските среди работи в София, това е Анатоли Жуковски от Белград, с „Франческа да Римини“ по муз. Чайковски, „Болеро“ Равел и „Аполон и Дафна“ на Лео Шпис, всички през 1943 година. Трябва да споменем и Нина Кирсанова, също от Белград, поставила танци в оперите „Еро от оня свят“ на Я. Готовац и „Иван Сусанин“ на М. Глинка.
През този период солистичните позиции се защитават от първата българска прима балерина Надя Винарова, Анастас Петров, за кратко от Анна Воробьова и следва младото поколение възпитано в частните школи на Петров, Воробьова, Вера Александрова. Това са Елена Воронова, Нина Кираджиева, Надя Минчева – Борозанова, Лидия Диамандиева, съвсем младата Лили Берон – бъдещата легендарна балерина, Мими Василева. Василева след първите си успешни изяви е поканена от Макс Фроман в Братислава за прима балерина. Мъжете- солисти са Иван Сърмов, Стефан Иванов, по късно и изключително талантливия Живко Бисеров. Тук трябва да отбележим, че много от тези имена са учили в Берлин при Евгения Едуардова, в Париж при Олга Преображенска и Любов Егорова и при други известни педагози. Този период е началото, детската възраст в търсене на творчески профил на българския балет.
След 1944 г. България е в комунистическия, източноевропейски просъветски блок. Влиянието на руската, вече съветска класическа школа се увеличава. Първият гостуващ съветски хореограф е Нина Анисимова с „Бахчисарайски фонтан“ на Борис Асафиев, 1945 година. Следва продължителното сътрудничество с Николай Холфин със „Съперници“ на П. Хертел, 1949; „Доктор Охболи“ на И. Морозов, 1950; „Шехерезада“ на Н. Римски-Корсаков, 1951; „Червеният мак“ на Р. Глиер, 1951; „Хайдушка песен“ на Александър Райчев, 1953 поставен съвместно с Анастас Петров и Нина Кираджиева. И отново Нина Анисимова, след големия успех на „Гаяне“ на А. Хачатурян 1961, тя поставя „Легенда за езерото“ на П. Владигеров, 1962; недостижим връх на национален балет в нашата балетна история.
През този период работят и български хореографи. Анастас Петров поставя рядко реализирания „Прометей“ на Л. ван Бетовен, своите авторски версии на класическите заглавия: „Жизел“ на А. Адам, 1948 и 1960, „Лебедово езеро“ на П. Чайковски, 1956, „Есмералда“ на Ч. Пуни, Р. Глиер, 1959, както и балетната сцена „Валпургиева нощ“ в операта „Фауст“ на Ш. Гуно. Нина Кираджиева дебютира като хореограф с „Лауренсия“ на А. Крейн, 1952, „Мирандолина“ С. Василенко, 1953, следват , „Бахчисарайски фонтан“ 1954, „Нестинарка“ 1956. Едно голямо събитие определя развитието на нашия балет . Открива се Държавно балетно училище и още през 1954 година се вливат в състава първите випускници от експерименталния клас, а през 1958 и завършилите първия редовен випуск. Солистичното ядро са признатите и утвърдени наши артисти: Лили Берон, Валя Вербева, Люба Колчакова, Елена Димиева, Пенка Енчева, Лили Янакиева, Лили Попова, Вера Николова, Емилия Кирова, Асен Гаврилов, Павел Стоицев, Евгени Заднепровски, Крум Янков, Неделчо Изов, Стоил Неделчев.
През 1959 се състои събитие от огромно значение. Това е премиерата на „Спящата красавица“ Чайковски дело на голямата съветска балерина Фея Балабина. Сложното класическо произведение е резултат от педагогическата работа на Балабина, педагог от най висока класа, последовател на школата Агрипина Ваганова, продължител на нейното дело. В „Спящата красавица“ изгряват звездите на новото поколение Красимира Колдамова, Вера Кирова, Цвета Джумалиева, Калина Богоева, Маргарита Траянова, Мария Коцева, Ичко Лазаров, Антон Стойнов, Анастас Самев. По късно и Константин Дамянов. Не бива да забравяме Елеонора Железнова, класическа балерина, свързала за няколко сезона своята съдба с България.
От началото на 60 години на миналия век започва смяна на поколенията в солистичните редици. След успешните постановки на Нина Анисимова репертоарния афиш се обогатява с няколко много успешни балети, на първо място трябва да споменем „Каменното цвете“ С. Прокофиев, новаторския спектакъл на Юрий Григорович, 1965. Унгарският хореограф Дюла Харангозо поставя „Дървеният принц“ Бела Барток, 1961. Смяна и в поколението на нашите хореографи. Ярка следа оставя талантливия, независим творец Богдан Ковачев с „Петрушка“ Стравински и „Дафнис и Хлоя“ Равел 1964. След Ковачев още един български хореограф Петър Луканов с многобройно творчество в развитието на софийския балет. Неговият хореографски дебют е „Светлина залива всичко“ Боян Икономов. Последва много смел проект, особено в това време на определени ограничения. Това са едноактните „Аполон Мусагет“ и „Агон“ на Стравински, „Скитска сюита“ и „Класическа симфония“ на Прокофиев. Към постановъчна дейност се ориентира и Асен Гаврилов. През този период гостуват и други хореографи: Иржи Немечек от Чехословакия, Витолд Борковски от Полша. В голямо събитие се превръща успешната премиера на“Ромео и Жулиета“ Прокофиев на Олег Виноградов, 1971.
През този период Софийският балет реализира балети от класическото наследство в утвърдените редакции от големите съветски сцени. Началото със „Спящата красавица“ на Балабина се продължава с „Жизел“ Адам на Леонид Лавровски, 1967 и „Дон Кихот“ Минкус на Вахтанг Чабукиани, 1969. Румънският балетмайстор Олег Дановски поставя „Лебедово езеро“. Това е особен случай! Напразно беше отхвърлен в забвение „Лебедово езеро“ на Анастас Петров. Макар под влияние на известната версия на Владимир Бурмейстер, спектакълът на Петров носеше свой почерк, музикална и образна хореография. Редакцията на Дановски също не беше самостоятелно „виждане“. Жалко! Не умеем да ценим, съхраняваме и уважаваме собствените си постижения.
СТЕФАН ХРИСТОВ
на снимките:горе – Вера Кирова; долу – Нина Анисимова, Фея балабина, Серж Лифар
