или звездата на Мистър Би
„Трябва да отхвърлите сюжета, да отмените декорациите и пищните костюми. Тялото на танцьора – това е неговият главен инструмент, това трябва да бъде видяно. Вместо декорации – смяна на светлината. Тоест, танцът да изразява всичко с помощта единствено на музиката…“. Джордж Баланчин
Нашата балетна публика обича разказвателни балети, както е модно сега да ги наричаме по европейски -– „наративни“. Балети, в които ще станете свидетели на драматични преживявания, силни емоции, географска и историческа достоверност, поразкрасени с малко танци. Полукласически: дуетните да са с много поддръжки, мъжките, изпълнени с разни скокове и въртележки, за балеринските „специалитети“ да не говорим. Или балетът да бъде реалистичен, разбираем. Балет и реалност – две несъвместими понятия. Всичко това няма да намерите в балетите на Баланчин. Неговите балети са извън времето!
Аз боготворя Баланчин, за мен той е религия. Защото Баланчин е музика и танц! Танц роден от музиката. Теофил Готие е казал: „Единственият сюжет в балета е танцът!“. Аз не съм Теофил Готие, но ще оправдая своята любов към творчеството на американския грузиноруснак с думите:
„Единственият сюжет в балетите на Баланчин е музиката„
По време на световната пандемия Ню Йорк сити балет – домът, основан от Баланчин изненадващо разкри своите богатства, иначе тази организация се слави със своята недостъпност и рядко благоволение да ни разкрие частици от златната си съкровищница. С творения на Баланчин ни запознаха и Балет Перм, Московския музикален театър, Датския Кралски балет. Но за мен, както и за другите баланчиномани главният интерес е как танцуват носителите на неговия стил, това са артистите от неговия дом. Наистина те танцуват по друг, много по различен начин, свръхмузикално, с невероятна скорост, с разкрепостени тела – напомнящи маниера на джазовите танцьори, подчертано акцентирано, с лекота, сдържано, без излишни емоции. Французите, тоест балетните артисти на Гранд опера също успешно се представят в хореографиите на Мистър Би. Това не е учудващо. Самият той лично е разкрил пред тях тайните на своя стил. Мариинският театър също бележеше успехи в овладяването на тази магия, не зная как е сега, след като пратениците от Фонда Баланчин са предали поставените от тях балети в ръцете на своите руски колеги?
Да се върнем към дома на Баланчин. С какво ни зарадваха в тягостните дни на пандемията? Първо „Алегро бриланте“ или това е музиката на незавършения Трети концерт за пиано и оркестър на Чайковски. Този съвсем кратък балет е фойерверк от сложна хореография, концентрирана до експлозивност за група солисти начело с главните корифеи. Следваше „Аполон“ на Стравински с необичайно пластичния, смугъл красавец Тейлър Стенли. Това, май че е първият по тъмен балетист в тази партия, символ на неокласицизма. Няма де се спирам на цялата програма. Но не мога да скрия радостта си от „Доницети вариации“. През 2004, на Фестивала Баланчин в Санкт Петербург видях тази сюита в изпълнение на Балет Перм. Акуратно, по ученически старателното танцуване се оказа скучновато. Сега това беше парад на виртуозност, изтанцуван с почти детска безгрижност, ловко и смело.
Баланчин се явява национален хореограф на САЩ. Танцуват го навсякъде, във всички компании със силен състав. Ще посоча само Балет Аризона със „Симфония в три движения“ на Стравински. Един различен Баланчин, неудържимите по своя характер военизирани танцови композиции от първата и трета част, контрастираха с изящния дует от втората, със сложно преплетените позиции на ръцете на танцуващите.
И като допълнение към този малък маратон Линкълн Център прибави историческа перспектива. „Тема и вариации“ на Чайковски с Гелси Киркланд и Михаил Баришников. Това е астрално изпълнение, това може да се случи само веднъж. Втората програма включваше „Циганското рондо“ от „Брамс-Шьонберг квартет“ със солисти Уенди Уейлън и Дамян Уенцъл, дуета от „Агон“ с Мария Коуроски и трето действие на „Копелия“ с Патриша Мак Брайд и Хелги Томасон. Всички те са звездни танцьори! И финалната програма от щедростта на нашите презокеански приятели. В нея бяха включени „Виенски валсове“ музика Йохан Щраус-син, Франц Лехар и Рихард Щраус. Това беше и веселието на старовиенските обитатели и великосветския строго аристократичен „Кавалер на розата“ с неподражаемата балерина-императрица Сюзън Фарел. И за финал – „Моцартиана“ на Чайковски. Аз обичам всичко създадено от Баланчин, но за този балет съм на колене. Всъщност това е последната крупна работа на Мистър Би. Неговият прощален реверанс към голямото изкуство на класическия танц, своеобразен реквием, но реквием на просветлението, вярата и красотата. И не случайно тук е заснета великата Сюзън Фарел, въплъщение на баланчиновата идея за примабалерина асолута, съпроводена от строго класическия датчанин Иб Андерсен – възпитаник на бурнонвиловската школа.
Този пролог е начало към следващи разкази за Мистър Би! Георгий Мелитонович Баланчивадзе – Жорж Баланчин – Джордж Баланчин!
СТЕФАН ХРИСТОВ
P.S. Този материал е защитен от Закона за авторско право и всяко използване дори на части от него е абсолютно забранено!
на снимките: горе – Джордж Баланчин
долу – Михаил Баришников / Сюзън Фарел / Сюзан Фарел и Питър Мартинс
