Карантината поразхлаби своите мерки за сигурност. Все още не мога да се отдам на едно мое хоби – безцелно скитане по софийските улици и кафенета. По време на карантината свободата ни беше ограничена, но станахме свободни свидетели на спектакли онлайн. Не съм гледал всичко, някои предложения са изгубено време. Други са „дежа вю“, други, които погледнати оттук оттам не представляват интерес. Казвам това с уговорката, че това е мое субективно мнение.
Рекордьор в световната балетна панорама остава „Лебедово езеро“. О Боже, колко различия, колко интерпретации, колко „автори“ – редактори, безцеремонно споменаващи „от кумова срама“ имената на великите старци Петипа и Лев Иванов. А какво от оригиналната хореография е останало? За тази констатация трябва да се назначи международна комисия от експерти – криминалисти. И не само хореографията би била предмет на разследване, но и новите сюжетни линии. Някога Рудолф Нуреев в своята втора /парижка/ версия обедини два персонажа в един, Злият вълшебник Ротбарт и Наставника на принца. И този вълшебник – наставник, освен че е проклетия, ами е и влюбен в своя възпитаник – Принца. И тези фройдистки мотиви подхванаха и други търсачи на славата /балетна/. Сега пък Ротбарт се оказа приятеля Бенно.
„Корсар“ сигурно е вторият по популярност. Там вече анархията е неконтролируема. Прибавят се музики от други балети, танците са пълна шарения, ако прозвучи в някой „Корсар“ аржентинско танго няма да се учудя. Ако имам всемогъща власт /слава Богу, че нямам/ ще изградя Международен тръст, който единствен ще раздава сертификати на театрите за постановка на класическите балети.
Третият лидер е „Ромео и Жулиета“ на Сергей Прокофиев. Тук вече може да се говори за авторски версии, някои отлични, други не толкова. За мен интерес представляваше версията на Кристиан Шпук и Балет Цюрих, видяна от мен за първи път. А истински шедьовър е „Жулиета и Ромео“ на гуруто на европейския модернизъм Матс Ек, с музиката на Чайковски и Шведския Кралски балет.
Щастлив съм, че видях „Павилионът на Армида“ на Джон Ноймайер с Балета на Виенската опера. Главният герой е Вацлав Нижински, в неговото поразено от лудостта съзнание проблясват спомените от първите успехи. В хореографията са вплетени аутентичните фрагменти от „Павилионът на Армида“, в партията на Роба-Нижински се превъплъщаваше нашия добър познайник Денис Черевичко. Така ли е танцувал Нижински? Може би, да! Бях поразен от Сиамския танц, в който някога той е блестял, сега блестеше невероятният Давиде Дато.
Утре завършва шестседмичният маратон на Ню Йорк Сити балет, но затова по късно.
Другите новини! Излезе брой 2 на годишното „Списание за танц“. Изключително интересни материали, изданието е с европейски дизайн, с изискан вкус, предназначено за професионалисти, познавачи, фенове, обикновени читатели! Браво на творческия екип!
И накрая, трябва да споделя едно голямо огорчение не само за мен! Очаквахме, че сред имената на наградените от Министерството на културата, по случай празника на Кирил и Методи ще бъде и името на легендарната наша прима балерина асолута, която тази година има юбилей! Уви, не! Тъжно е не за нея! Тя има международно признание, тя е носител на наградата „Анна Павлова“ на Парижката академия на танца, връчена лично от нейния президент Серж Лифар. А удостоените с тази награда балерини от световен мащаб се броят на пръсти. Тъжно е за нас!
И накрая, извинявайте, ако съм ви отегчил! Бъдете здрави, оптимистични, бъдете свободни! Танцът е свобода на духа!
СТЕФАН ХРИСТОВ
