…и отново „Уестсайдска история“ на големия екран! Завладяващо, увличащо и разтърсващо като природно бедствие! Спилбърг е всепризнатият майстор на грандиозния мащаб и зрелищност в киното, на което сме свидетели и сега. Но и точното възпроизвеждане до най малки подробности на епохата, социалния адрес и разработване на всички персонажи, от главните до най епизодичните.
С какво се различава новият филм от прототипа, произведен преди повече от 50 години. Струва ми се, деликатни допълнения в текста от позициите на нашето съвременно отношение по тази вечна, днес особено актуална тема за омразата, враждата, ксенофобията.
В стария филм имаше известна театралност, типичното тогава за Холивуд задължително участие на „големите звезди“ – „стар систем“. Неотдавна го гледах отново. Неувяхващи за днешното време са драматургията, гениалната музика на Ленърд Бърнстейн и разбира се хореографията на Джером Робинс, от артистите Джордж Чакирис в ролята на Бернардо и Рита Морено –Анита. Впрочем Рита Морено участва и в новия филм в друга роля, естествено годините не са я пожалили, но отново е на нивото на най големите в мюзикъла. В сегашния филм Спилбърг много точно е подбрал актьорския състав. Всеки персонаж е защитен от изпълнител на подходящата възраст. Американската група от американци, пуерториканците от пуерториканци.
Всички нови актьори са истински актьори, истински певци и истински танцьори. Как се съчетават успешно тези три стихии във всеки един от тях, това вече си е“американска работа“
Предварително ми голямо притеснение беше за хореографията. Не е тайна моята предана и фанатична любов към творчеството на Джером Робинс. Новата хореография принадлежи на Джъстин Пек – солист и резидент – хореограф на Ню Йорк сити балет. За мен той е един от тримата големи хореографи, активно работещи днес на базата на класическата танцова основа, другите двама са Алексей Ратмански и Кристофър Уилдън. Пек се явява като продължител на Робинс, изхождайки от стилистиката на неговата хореография в стария филм. Правилно е постъпил Спилбърг, че е поканил за свой сътрудник младия Пек. Старата хореография не би се вписала в новия филм. А сътвореното от Пек е не по малко впечатляващо – динамика, енергетика до агресивност, богатство на танцовия език, вплитащ джазовата танцувалност с виртуозни класически елементи, с присъщи латиноамерикански ритми.
И малко размишления, връщайки се назад във времето. В края на 60-те години на миналия век у нас долетя „Уестсайдска история“, и като театрален вариант, и като мюзикъл. Мюзикълът на най напред беше показан от Пловдивската опера в постановка на Бохос Афеян и хореограф Богдан Ковачев. У нас филмът дойде с огромно закъснение от десетина години. През 1975 година мюзикъла беше показан и от Музикалния театър с режисьор Леон Даниел и хореограф Владимир Парисов. За тогава това беше смел акт за измъкване от наложения модел на задължителните български и съветски произведения. Леон Даниел предложи интересен подход към това сложно произведение, за да бъде убедително. В голяма степен той беше подпомагнат от хореографията на дебютанта Владко Парисов и неговата асистентка Албена Иванова –Дудлей, и от цялата голяма група от балета на театъра. От главните изпълнители аз помня като успешни Зорка Димитрова и Хермина Михайлова като Анита, и големия Владимир Смирнов като Бернардо. За съжаления някои от изпълнителите на Мария и Тони не бяха подходящи нито по възраст, нито по типаж, те не бяха способни да се откъснат от навиците на сформиралия ги оперетен репертоар.
В последните години мюзикълът се настани трайно по нашите театри, дори и в Софийската опера. Има и определени успехи, съдейки по отзивите. Но моето мнение е … успешна е реализацията на европейски мюзикъли, но тези американските са трудно постижими. В американските за успеха е първостепенна ролята на хореографа, на балетния състав, но би трябвало танцовата стихия да бъде овладяна и от актьорско – певческия състав.
Стефан Христов
на снимките: горе – сцена от филма; долу: хореографът Джъстин Пек/ Мария и Тони
